14.06.2014 г.

Прадядо ми змеят


 Скоро четох интересна статия от списание 8 и искам да я споделя

от списание 8 - http://goo.gl/Ww1sEN

Валентин Стамов е пианист, озвучава неми филми, икономист, писател и... наследник на митичното същество
Следващите редове ще подложат на съмнение вярата ви в реалността такава, каквато я познавате. Особено ако светогледът ви е достатъчно отворен за различното и дори странното. Защото само когато границите между фантазия и реалност паднат за няколко минути, ще се почувствате в един друг, определено по-добър свят - този на змейовете. Повежда ни неслучаен гид, а известен композитор, музикант, журналист, икономист и самият той правнук на... змея Добри.

Славата на могъщият исполин се носела надлъж и шир по българските земи в началото на миналия век. Викали го там, където неземната му сила би могла да е в помощ. Носел огромни канари на немислими разстояния. На борческите състезания срещу него се изправяли едновременно по неколцина пехливани, но никой не успявал да му се противопостави.

Наричали го Добри, а когато някой му станел близък, великанът му давал да чуе как бие сърцето му... и след това как бие второто му сърце отдясно на гърдите. Всяко с пълна сила, всяко със своя ритъм. Щом някой възкликнел: „Ама как е възможно!“ Добри с усмивка отвръщал: „Това е от майка ми, змеицата...“.

Чудите се защо този разказ не започва с обичайното за приказките „Имало едно Време....“? Просто защото това не е приказка, а историята е самата истина, или поне в това е убеден правнукът на същия този исполински Добри. Но нека започнем с малко предистория.

„Ами че аз имам приятел, който е наследник на змей!“ - възкликна историкът Александър Мошев, разгръщайки февруарския брой на Списание 8 с увлекателния материал на доц. Вихра Баева за хората от с. Пирин, които пазят безбройни песни и легенди за тези същества.

Разбира се, чули го от сериозен човек, нямаше как да не помолим Александър да ни запознае с този свой приятел. Озоваваме се в изпълненото с атмосфера кафене на Националната опера срещу маестро Валентин Стамов. Той е като излязъл от друго време и друг свят - със суров и леко многозначителен поглед и коса, хваната на опашка. И с енциклопедичните си интереси и опит - завършва икономика и журналистика. занимава се и с рисуване и поезия. В началото избира да работи като шеф на заведение, защото там има най-голям досег с истории, достойни за възпяване, рисуване, озвучаване.

Притежава 40 000 книги, много от тях с автограф, и мечтае да създаде първа частна библиотека. Сега се занимава с маркетинга на Националната опера, до неотдавна е бил заместник-директор. Но онова, с което е най-известен, е, че единствен у нас продължава да акомпанира на неми филми. Поколения фенове на безгласното изкуство го познават зад пианото в кино „Одеон“, почти всички такива ленти - повече от 600, в националната филмотека са озвучени от маестрото. А ето че сега той е седнал спокойно в кафенето и разказва като приказка своята семейна история и легендите в нея.

Бащата на Валентин - Кирил Стамов, бил също колоритен човек. Дори вьншно - едното му око било искрящо синьо, другото - чисто зелено. Като любопитен ще споменем щриха, че в огромната му къща се осъществило според сина му първото изобщо лятно кино. Имаме пълното основание да му се доверим, тъй като е проучвал тази история доста подробно, търсейки информация по цял свят. Но този път пък нашата история е друга. Валентин я слушал от баща си десетилетия - още докато бил съвсем малък, го забавлявали с разкази за змейове, за прадядото Добри, за магия и легенди... После Кирил продължил да допълва още и още случки, истории и подробности за змейовете. Детето Валентин расъл с тях, постепенно станали неизменна част от живота му. Малко преди да почине, Кирил признал: „И да знаеш - не става дума за игра на въображението, а за истинска история, която се предава от баща на син.“

„Имаше голямо чувство за творчество и си мислех, че това са негови измислици и добавки, но в края на живота си ми каза, гледайки ме в очите: не , нищо, не съм измислил. Всичко, което съм mu разказал, е чистата истина“, преразказва Валентин. Бащата бил човек със сериозна професия, от когото не биха могли да се очакват напразни фантазии. Бил банкер, стигнал до поста заместник-директор на Централната кооперативна банка, а благодарение на уменията си продължил да се занимава с това и след 1944 а Работил като икономист и финансов експерт, анализирал статистика, изявявал се и като журналист, подтикнал сина си да поеме по стъпките му. Същият този човек му разказал историята, която мнозина биха сметнали за бабини деветини, а дори и най-широко скроените - за фантазия. Историята на змейовете.


Родителите на Валентин

Всичко започнало в най-мистичната част от България - Странджа планина, откъдето произлиза и родът на Стамови. Преди хилядолетия тежки катаклизми се изливали по нашата земя. Природата се разбунтувала срещу хората, бури и урагани унищожавали крехките постройки и избивали безпомощните човеци. Една неголяма група решила да се скрие в дебрите на земята

Намерили не само спасението, ами и цял един нов свят. приличащ на изгубения рай. Стигнали до невероятни дълбини, изпъстрени с горещини от самото сърце на земята - до онези подземни пластове, където лавата вече се чувства като присъствие, температура, излъчване. Разкрили огромни кухини, които не може да си представи човек - цели километри дълги и широки стотици метри, пълни с реки и водопади.

„Горе било страшен ад. А долу те открили безброй непознати подземни животни, влечуги, даже птици, наподобяващи птеродактилите, които летели в големите зали“, разказва спокоино на приглушената светлина змейовият наследник.

Постепенно хората от долната земя свикнали да се справят в дълбините и на технологично ниво. Започнали да правят особени отражателни кристали, които да насочват нагоре светлината от лавата и да осветяват залите. Изобретили и осветителни тела от специалните смоли долу и от биомаса за горене. Създали свое, много различно от нашето познание, правели своите открития, писмености. своята цивилизация, своето общество. Имали собствена религия, вяра, духовност. Но столетията ги изменили не само технологично и интелектуално, а и биологически: вънито и вътрешно дотолкова, че се превърнали в доста различни от хората същества. В змейове!

Не, не си представяйте онези подобни на дракони влечуги - това за Валентин е художествено украсен образ. Според него змейовете са хора като нас. но Bидоизменени от безбройните години прекарани в земните недра. В историите, които Кирил Стамов завещал на сина си, змейовете останали долу в пещерите, далеч от нашият свят, защото вярвали, че това е единственият им шанс да оцелеят от катаклизмите навън.

Променил се из основи техният метаболизъм, тъй като прекарвали в подземните топли реки и води, костите им започнали да стават много меки и гъвкави и почти не можели да се счупят. Заплували почти като риби, а в телата им се увеличил сериозно стомашният обем. В резултат можели да поглъщат огромни количества вода. за да повишиш теглото си така, че да могат да ходят нормално. А щом им било нужно да са леки, имали механизъм бързо да изхвърлят водата, да плуват или да скачат светкавично по скалите с гъвкавата си костни структура.
Промените продължавили: мнозина получили по два органа - както имаме два бъбрека и два бели дроба, много от тях вече имали и по две сърца и два черни дроба, точно както се случило и със змея Добри.
Радиоактивността от земните недра ги променила на клетъчно ниво и удължила живота им. За това помогнала и липсата на слънце, което да състарява и убива клетките. Попадайки на шанса, че си лишени от лъчите му, змейовете вече можели да живеят до 600-700 години. Кожата им ставала все по-бяла и по-бяла...

Минали безброй столетия и любопитството какво се случва навън надделяло. Змейовете изпратили разузнавачи и разбрали, че извън пещерите отново може да се живее.

Но вече били доста различни от нас „обикновенните хора“. Слънцето било твърде силно за тях и трябвало да се облекат в специални одежди, иначе кожата им буквално за секунди се превръщала в люспи – затова и отвън започнали да ги наричат – Змейове и да ги свързват с влечугите от легендите - белели се страшно лесно от слънцето.
„Не е трудно да ги разберем. За толкова дълго време, те се били превърнали в затворено общество, както например Япония преди войната, и изведнъж това се променило. Решили, че има смисъл да общуват с горните хора, със свойте братовчед,но не бива на пълно да им се откриват, защото ще е опасно“, казва Валентин.

Оттук започнало времето на маскиране което фолклорът ни преразказва. Щом излизали навън, змеиските жени обличали дрехи като фереджета, само очите се виждали. Или традиционни наши носии - ръкавите са дълги всичко е затворено, цялото чело е в украшения и забрадки, всичко до врата е покрито, деколтета няма. А пък мъжете се докарвали с традиционната премяна на овчари - калпак, нахлупен до челото, ямурлук, закриващ тялото до шията, гъста коса, мустаци, брада отвсякъде. Всичко това, за да не може слънцето да ги изгори и едновременно — за да могат да комуникират със света навън.

Почнали да се появяват по мегданите в селата, където се събират хората. А змеиците обирали мъжките погледи с бялата си кожа, отдавна възпяван идеал народните песни. Пък и с цялата си неземна или по-точно подземна красота. Защо това им било нужно? Змейска любов Отговорът отново е логичен за всеки, който се е интересувал от затворените общества - генетичното разнообразие е важно и именно това било оценено от подземните змейове. Ако пък сте по-романтични - можете да намерите и пo-други мотиви... Но така или иначе резутатът е, че все по-често след завръщането на подземните хора на повърхността се случвало змей или змеица да бъдат очаровани от човешки представител на противоположния пол. Оттам обикновенно нещата минавали през опиянението на бъкличка с омайно вино. И щом младежа отпиел от него, змеицата или няколко змея го вземали, занасяли го в пещерите.

Там тя се любела с него и създавали поколения. „Но това не е нещо прозаично, а направо божествено! Баща ми разказа как змеицата, която се любела с прадядото, бащата на Добри, го положила на килим от зелен мъх, толкова омаен, като че ли са подбрани билки. Щом легнеш на него, край топлата вода и изпаренията изпадаш В опиянение, делириум, който не можеш да си представиш. Не знаеш как се любят змеиците. То е змейска любов - нещо страшно!“ - толкова искрено се възторгва Валентин, че всекиму би се приискало поне веднъж да се запознае с някоя змеица. „Нашите момчета, които слизали долу, се връщали опиянени. жените, връщащи се от змейовете, пък усещали особено внимание, особена обич, не им е било лесно след това да останат сами.“ Уви, налагало се, също както и пазенето на определена конспиративност, защото макар и силни и развити, змейовете не се чувствали в безопасност от злонамерени люде.

Все повече деца се раждали от смесената любов. Ако отрочето било с метаболизъм, по- близък до змейовия, отивало долу да се възпитава и като порасне, се връщало от време на време на повърхността, за да се запознае с тази част от роднините си. Когато пък надделявала земната жилка, то растяло при нас, хората - както се случило с Добри. Понякога го получавало „приемно семейство“, на което змеят или змеицата давали торби със скъпоценни камъни и злато. Щом поотраснело, получавало шанса да се запознае с подземните си братовчеди, с техните история и бит.

Хората, слизали долу, минавали през сложните преходи между езерата, скални сифони, студени и после топли реки и водопади. Не винаги „свалката“ ставала на хорото, понякога змейските младежи и девойки избирали хорските и по вировете, дебнещи в дълбокото, и това създало още легенди, разказва маестрото. Змеицата дебнела къпещите се момчета и внезапно придърпвала избраника си надолу. Без кислород той бързо губел свяст и в полусъзнание стигал до магичните дълбини.

Идилията между змейове и хора продължила дълго, допълва Валентин. Когато дошли турците, змейовете се влели незабелязани във Войските ни и също се включили в защита на нашите земи. Любимото им оръжие бил големият боздуган на няколко метрово въже, който помитал всякакъв враг уви, и обединени, силите се оказали недостатъчни срещу неприятеля, с което малко по малко започнал краят на мирното съвместно съществуване. Змейовете обаче, както и при предишни военни нашествия, прибрали в пещерите си много произведения на изкуство, исторически свидетелства, така че да ги запазят през времето и да ги извадят тогава, когато са нужни на човешкия род. Постепенно срещите и залюбванията намалели, хтоничните ни приятели станали по-предпазливи и юнакът Добри бил едно от последните отрочета на смесената любов. С това приключила историята, която Кирил Стамов разказал на сина си.
Или почти. Защото споменът за змейовия корен продължава да се предава в рода, а с него и вярата, че красивата приказка е реалност, че може би змейовете са още в недрата на Странджа и просто очакват ние да станем достойни да се срещнем с тях. „Мислех си, че легендите за прадядо ми ги знаем само ние с роднините ми. Но когато разказах на монсеньор Георги Елдъров, католическия представител в България, той ми отговори, че неговият дядо му е говорил за Добри Змея - наричал го Румбеглият“ казва Валентин.

Това е името на малкото село, откъдето произхожда семейството - Румбеглий, близо до Бунархисар. Някога там живеели само българи, но след войните се оказало в турска територия. Родът на Стамов бил един от многобройните, избрали да емигрират в България и с това странджанската връзка прекъснала.

Дядото на Валентин и семейството му първо се установили във Варна и построили внушителната къща, за която вече стана дума, че се превърнала в първото лятно кино. И в нейното изграждане определено личало змейското начало месеци отнело изваждането на основите, когато дошъл моментът на мястото й да се построи панелен блок. За някогашната „крепост“ на улица „Парижка комуна“ № 22 си спомнят по-старите варненци.

Преди няколко десетилетия в региона се появил много едър и силен мъж, който търсел Стамови по незнайна причина, но така и не ги намерил, а според Валентин нищо чудно да е бил някой от странджанско-змейскитс им роднини. Съмишленик на музиканта в начинанието да се разбере истината за змейовете и във вярата, че те са още в странджанските пещери, е първият му братовчед Стоил - известен варненски зъболекар. Двамата от няколко години планират експедиция до родното село на дедите си, макар да са наясно, че никак няма да им е лесно да влязат в сложната система от подземни тунели. Вярват, че ако змейовете са още там и искат да бъдат намерени, сами ще се покажат „Повечето хора биха казали, че с орбитални спътници навсякъде, с напредъка на техниката вече всичко се знае, но дълбините продължават с километри надолу. Засега няма технология, с която да се стигне до там. Приемаме за мисия да търсим тези извори, тези места. Някои от проходите са запушени, защото те не искат да проникне всеки. Имат си и сложна защитна система, за да минават само достойните хора. Но трябва да потърсим тези места, защото може би все още змейовете са някъде там...“ надява се музикантът.

И съвсем не се бои от присмех заради доста авангардните си вярвания. „Това е истина, няма нищо измислено в случая. Баща ми призна - това нашите деди ми го разказваха съвсем сериозно, без никакви измишльотини, без претенции, че се правят на интересни. Змейовете са били много свестни, възпитани да ценят живота, правото на другия да го има, да си помагат Замислете се - били са много дълголетни, но когато са се качили горе, слънцето започнало бавно да ги унищожава. Това е върховна саможертва! Баща ми много се вълнуваше, когато си спомняше подробностите“, допълва Валентин.

Историята си той разказал под художествена форма и в сборник за фентъзи - избрал заглавието „Змеицата, която...“ Разказвал я е и на мнозина познати и близки и чак учудващо почти никога не се е сблъсквал със скепсиса им. Никой не му е казвал, че това е пълен абсурд. Хората допускали, че съществуването на змейовете е възможно, започвали да наслагват фактите и да обмислят детайлите. Например според змейовия правнук доказателство за подземните хора е почти целият ни фолклор. Не само историите за русалки, ами и за самодиви, вили-самовили, също са свързани със змейовете, убеден е Валентин Стамов. „Ако се зачетеш в легенди и традиции, всичко се подрежда. Например на Еньовден тези Вили-самовили са змейците, които нощно време, докато няма слънце, излизат на въздух сред природата. Те са боси, белоноги, облечени в бяло , защото искат тялото им да диша. Изпълняват своите игри и ритуали – да събират росата с бели материи и воали, да пият от тая роса, да правят магичните си вечерни танци. Историята за змейовете се препокрива и с нашите езически и после християнски празници - личи си много от тяхното Въздействие. Например те сьздават обичая за кукерите, за да не може никой да разпознае, че си различен, се маскираш. Като кукери са могли да направят своите ритуални танци и пред хората, без да ги разпознаят. В Странджа неслучайно възниква и нестинарството. Каква е тази способност? Нали долу ходят по нагорещени камъни - излезли змейове и показвали на хората как да го правят. Всичко се връзва, няма нищо, което да не съвпада“, емоционално обобщава Валентин.

Освен, че подготвя експедиция, той очаква да се случи и още нещо, което ще допълни историята му. За съжаление, от по-далечните му предци почти не са останали предмети, тъй като били разграбени от мазетата на семейните домове. Но едно нещо останало, а историята му звучи като от зловещ филм.

Чичото на Валентин и баща на братовчед му Стоил починал преди 20 г. И отново малко преди да си отиде, заклел сина си за нещо важно. В мазето му се пази голям сандък, който трябва да отворят само двамата братовчеди под светлината на запалена свещ, защото се пази нещо изключително важно. „Оттогава всяка зима братовчед ми повтаря, че тази година ще отворим сандъка с реликвите, там 100% има нещо змейско. Но явно изпитва някакъв страх. През април той жени дъщеря си в Оксфорд и ми каза, че като се върнем, ще го отворим - ако не иска, аз ще го направя!“, уверен е Валентин и обещава да ни сподели какво е намерил.

Змейските спомени са не само материални и преразказани, Валентин чувства това начало и в себе си. От една страна, чисто физически - вижда една от подземните змейски промени. Според него при пръстите стъпалата му са много по-широки, отколкото около петата, което е наследство от змейските нозе, почти видоизменени в плавници заради водния живот.

Това не е първият такъв случай в рода му. Когато цялата фамилия се изселвала от родната Странджа, баба му Иринка, още пеленаче, била изпусната от коня и изгубена. Баща й сам се спуснал в дерето посред нощ, без да пали свещ. за да не го видят турците. Срещнал мистична жена с фередже, която я върнала. Бебето било съвсем здраво, а по-късно баба Иринка станала известна с невероятната си памет - знаела наизуст около 3000 народни песни!

За наследството си Валентин ни казва и нещо повече: змейско начало маестрото вижда и в своята музикалност защото звуковите му вкусове се препокриват с това, което баща му разказвал за предците - че са имали много интересни гърлени баси в своите изпълнения.“Усещам гърлото в импровизациите, които правя, имам написана „Змейска сюита“ и много други подобни напеви. Докато слушам каквато и да е музика, много държа на басите, това, което те удря отдолу, петите ти да изтръпнат, да ти отреже краката, както се казва.“

Може би отчасти змейска е и самоувереността му, която помогнала в най-тежкия и същевременно успешен момент в музикалната му кариера. През 1991 г В Залцбург Валентин озвучавал с пианото си филма „Берлин 1918-1938г“ За да се подготви, проучил добре репертоара на автентично ретро заведение в самия немски град и възпроизвел част от мелодиите.

Никой не го бил предупредил, че изпълнението му ще съвпадне с честванията от рождението на Моцарт и Залцбург ще е изпълнен със световния елит в класическата музика. Повече от 2 часа маестрото свирил музикалните си композиции към филма, продължил и със „змейския“ си репертоар. Обрал овациите, най-възторжен бил и най-възрастният му фен. Оказал се 94-годишният проф. Юнг, братовчед на Карл Густав Юнг - създателя на аналитичната психология. „Дойде до мен просълзен. Каза, че съм изсвирил мелодии, на които той през 20-те години В киното е държал ръката на приятелката си като студент в Берлин - мислел, че никой друг жив човек не ни ги е чувал. Стояхме 4-5 минути прегърнати и не можех да го отблъсна, беше страхотно преживяване“, усмихва се змейовият правнук. С което идва и времето да се разделим с него.

Дори да възприемете тази история като въображение, приказка или фолклор, след като сте стигнали дотук, значи сърцето ви е отворено за различното и мистичното. Границите на фантазията понякога си заслужава да се отпуснат най-малкото защото иначе светът изглежда апатично и безлично сив, безнадеждно и безропотно обречен на застой. Пък и, замислете се, колко по-красив би бил той, ако повярваме, че змейовете са сред нас - помагайки ни да сме по-удовлетворени, пo-знаещи, по-оправни, no-красиви, подобри..
Автор: Георги Караманев

Няма коментари:

Публикуване на коментар